За разплод са били използвани жребци и кобили с различна породна принадлежност-арабски, полукръвни, местни подобрени, донски, унгарски, полутежковозни и др. Стремежът бил да се съберат и поставят при добри условия на хранене и отглеждане определени групи коне с цел да се произвеждат по-едри жребци. През 1893 г. от Унгария са внесени коне от породите Нониус, Липицански, Рисаци, Англо-арабски, Шагия и др, а по-късно и незначителен брой чистокръвни коне от Франция. В продължение на 25 години е извършвано безсистемно кръстосване. Същинската работа по създаване на породата започва през 1924 г. в ново основаната секция на конезавода за нониуси. Първоначално били  използвани различни методи на развъждане, а на по-късен етап като основен е използван метода на чистопородно развъждане с коне от породата Нониус, послужила за основа на племенното стадо. Едновременно е прилагано поглъщателно, а за определена част от кобилите и възпроизводително кръстосвоне. Тези развъдни методи, заедно със строгият отбор и подбор са допринесли за създаването на своеобразен тип Български Нониус, различен от породата развъждана в Унгария, Чехословакия, Румъния и Югославия. През 1951 г. с 631-во  постановление на МС породата е призната официално и утвърдена под наименованието Дунавска порода коне. Дунавският кон е ценна отечествена порода, отличаваща се с изключителна сила, спокоен темперамент, изискан ход на тръс, поддаваща се лесно на обучение във впряг и дресура. Развъждането, развитието и усъвършенстване структурата на породата се основава на залагането на определен брой линии и фамилии. Признаците по които се характеризират линиите са общността в произхода, ценните продуктивни и наследствени качества предадени на поколението от родоначалника. При фамилиите много от кобилите притежаващи ценни за породата качества предават твърдо своите наследствени заложби не само на дъщерите си, но оставят и отлични жребци производители. По-известни линии в породата са на жребците Здравко, Храбър, Торпедо, Калиф, Лидер и фамилиите на кобилите Нонка, Жандарма, Норвегия,  Леска II и др. Създадените и развиващи се до скоро линии и фамилии водят началото си от широко застъпените ? в Европа на породата Нониус. У нас, в резултат наличието на различни по тип и произход кобили, чрез целенасочена селекционна работа, линиите са придобили специфични за страната качества, напълно отговарящи на географските и икономически условия, даващи по различен облик на породата. Самата порода принадлежи към впрегатно ездитните коне. Животните са масивни, с едър ръст, удължен,о хармонично, свързано тяло, с пропорционална лека и  суха глава и с права профилна линия. Шията е средно дълга, съответстваща на големината на тялото, широка, добре замускулена и здраво свързана с тялото. Холката е широка, добре очертана, гърбът и поясницата са средно дълги, обикновено прави. Крупата е много добре развита, обилно замускулена и леко наклонена. Гръдния кош е шрок, дълбок и дълъг, а коремът прибран. Крайниците са относително къси със солидна костна система и мускулатура. Гривата и опашката са обилно окосмени. Основният цвят на косъма е черен, по-рядко тъмно кестеняв и кестеняв. Ареалът на разпростратетие на породата е предимно в Северозападна България, Плевенски и Софийски окръзи. Предназначението и е основно за транспорт, впряг и езда.Тренингът и изпитването на конете основно е във впряг и теглене на различни по тежест товари за определено разстояние като то започва на 24 месечна възраст. Рекордьор на породата е жребец Тахан теглил 12,325 килограма полезен товар на 1000 метра. През последните години на 20 век имаше опити в кръстосване на по-лек тип кобили от породата с жребци от ЧА порода, като целта беше получаване на спортен тип кон. Получиха се не лоши животни с много добри спортни качества. По-късно тази практика беше прекратена с отваряне на безмитния внос на коне от различни европейски страни. Днес основната част от популацията е концентрирана в частни племенни коневъдни ферми.

Екстериорните измерения на животните в сантиметри са следните: